... Блог само за музика ли? Като е тръгнало, нека да поговорим и за книги.
Всички са шокирани от „Голямото четене” и „Под игото” на Вазов като номер 1 в него. А колегата Христо Блажев даже предлага: „Нека прегласуваме "Голямото четене", щом сме недоволни...”. Ами дадено.
Ако трябва да класирам само тези 12 и то - само четените от мен - то моят топ би бил:
1. Малкият принц. И аз съм дълбоко изненадан от себе си, но тази книга има неудържима мъдрост и магия. Вечна книга - за всичко, за всеки, винаги.
2.Време разделно. Много спорна, но както мнозина казват - с огромни художествени достойнства. Това е просто потресаващо добър роман, от световна класа. Каквито и задръжки да имам, мен специално той ме хваща и то много силно, разтърсващо. Катарзис. Заканил съм се, че ще гледам за пореден път и филма. И определено ще. За мен това е най-добрият БГ филм на всички времена, а имаме поне 5-6 разкошни филма, които биха му съперничели за тази титла.
3.Сто години самота. Изумителен и невъобразим епос, колосално произведение на един много велик и страхотно обичан от мен автор. Това е Литературата - като изкуство - с главно Л. Маркес е литературна супернова – ако ми позволите сравнението, той се откроява като кървава диря върху белия сняг на световната литература...
4.Под игото. Дойдохме си на думата. Тук отново съм изненадан от собствения си избор. Не харесвам Вазов, не харесвам и „Под игото”, не бих го препрочел никога повече. Архаичен език, спорни художествени достойнства... НО! Каквото и да кажа против, осъзнавам, че "Под игото" просто ме дефинира като българин. Този роман е част от идентичността ми (същото е до голяма степен и с „Време разделно”). Искам, не искам - това съм аз, моят род и моята история, моята памет. И ей богу, това го казва човек, който не е националист и дори не е патриот... Излиза, че тогава избирането на „Под игото” за номер едно е напълно оправдано - това сме ние, българите и нищо друго не ни изразява по-пълно. И недоволството срещу този избор е пак също толкова оправдано - ами това не е особено добър роман, стар, прекалено локален като тематика, тривиален, разкрива провинциалния ни вкус и комплексите ни и прочее. Е, така е. Но такива сме си. Нормално е да не се харесаме като се видим в огледалото и да протестираме бурно срещу отражението:) )
5. Пътеводител на галактическия стопаджия. Тази книга пък ни разкрива като космополити - доколкото изобщо сме такива. Разкошна, класическа книга, велик автор, тънък хумор и сатира, вечни послания. Би трябвало е да далеч по-напред в предпочитанията ми, но ме дразни самоцелният ексцентризъм на Дъглас Адамс и събратята му по перо като Пратчет например. Съчиненията им са литературно и сюжетно нескопосни, дървени творения-самоделки на (казано с добро чувство) неграмотници - лично мога да напиша 10 такива и всичките ще са по-добри от техните. Липсва ми обаче талантът им, за да струват моите нещо:) Докато за разлика от мен Адамс, Пратчет и прочее са изключителни, признати таланти, които не поставяме под въпрос. Но това е единствената - според мен - причина да са изобщо популярни писатели – талантът им.
6. Майсторът и Маргарита. Би трябвало тази книга да е много високо в личните ми предпочитания... но не е. Обичам Булгаков - страхотен е, неподражаем. Какъв език, каква композиция, какъв блестящ интелект... Обаче „Майсторът...” е толкова много арт, толкова мащабно и многопластово произведение, че, страхувам се, не съм разбрал и 5% от него. Просто не е лъжица за моята уста и за моите интелектуални възможности. Ако беше сборник от (леко) свързани разкази, сигурно щях да съм във възторг. Обаче сега и така... просто не го разбирам, уви.
Накрая - ако ми позволите - няколко забележки и по не-четените от мен книги.
„Граф Монте Кристо” съм гледал като филм. Това е старомодна, безинтересна и детска история, скучна дори за деца от миналия век. Не бих я сложил не в първите 12, а изобщо в първите 100 - тя е остра проява на лош вкус. Извинете, вие имате ли представа каква лавина от по-добри книги съм изчел?!
„Властелинът на пръстените” ми е скучен - с мъка издържах до 20-та страница, а на първата част от филма едва не заспах (другите така и не гледах). Детска радост, но не възразявам, че на хората им харесва. Поне проявяват вкус.
Стайнбек не съм чел. Сигурно защото си падам литературен пънк (или пън, знам ли) - когато всички в хор твърдят, че нещо е класика, аз пък няма да го прочета.
Именно тъпият ми инат е единствената причина досега да не съм прочел „Осъдени души” и „Тютюн”. Съдейки по личните ми вкусове и по отзиви, те определено биха ми харесали. Подозирам, че може да е същото и с „Железният светилник”.
Няма да коментирам кои са липсващите мои книги от световната литература в тази 12-ка. Аз не си представям селекция, в която няма поне томче разкази на Чехов, „Дългото сбогуване” на Чандлър, „Фондацията” на Азимов, поне някое произведение на ослепително гениалния футуролог Станислав Лем, отчаяната романтика на Бредбъри в „Марсиански хроники”, меката човечност на Саймък - в „Междинна станция”, „Отново и отново” или поне „Всичко живо е трева”, и още, и още, толкова много още... От първите 100 произведения, селектрани в „Голямото четене”, не бих оставил и 5 дори.
А за българската литература? Срам и позор. Елин Пелин е селски писател, да – щото така го учим в училище. А че е автор на убийствено добро фентъзи – на световно ниво! - като „Ян Бибиян” и „Ян Бибиян на Луната” - в училище няма да се сетят да ви кажат. Впрочем, първата от двете книги е написана дори преди „Властелинът...” на Толкин! А колко от вас знаят, че в центъра на София има дори паметник на фентъзи герой – на въпросния Ян Бибиян?...Толкова по въпроса за селския писател. Който впрочем е блестящ стилист. Авторите на учебниците по литература са тиквеници и заслужават да бъдат разстреляни публично.
А Йовков, а Хайтов, а поне „Хайка за вълци” на Ивайло Петров? Може да е всякакъв този роман, обаче е Български с голямо Б – отразява трагичната съдба на българина със силата на исторически документ, точно както „Под игото” и „Време разделно”. А литературата преди 9 септември 1944 г.? Светослав Минков не е оставил значим роман, обаце колцина от вас са чели разкошните му разкази?
Ще спомена и последната БГ книга, която прочетох.
Да ви говори нещо името Павел Спасов? Не, нали? Никога не бях го чувал. Веднага след 9 септември 1944 г. е обявен за проводник на германската фашистка идеология и изключен от Съюза на българските писатели (заедно с други големи писатели като например Димитър Талев и Георги Константинов). Това практически слага край на кариерата му като писател. До края на живота си той се препитава предимно като преводач. Умира през 1980 г. Но кой е той?
Автор е на новелата „Греховната любов на зографа Захарий”. Драматизирана, тя е играна в много БГ театри и не слиза от репертоара им в продължение на десетилетия – включително и днес! Ето и любителски отзив от представлението, който намерих в нета: „"Греховната любов на зографа Захарий" гледах снощи....хареса ми,но актьорът накрая на последните може би 5-6 изречения се разплака много тъжно... и половината зала след него”. Доколкото знам, книгата пък е издавана 4 пъти до 1984, а последното й издание е от 100 000 екземпляра. Но историята... историята...
Не съм чел нищо на български, написано на по-красив език. Нищо по-романтично, по-трагично, по-българско. Признавам, че има поне няколко по-добри и по-велики БГ произведения, но това определено е сред върховете на родната ни литература – в топ-5, дори в топ-3. Най-красивата любовна история, която съм чел някога... най-хващащата... най-драматичната. Ако бях министър на културата, бих вложил всички усилия и достъпни ми средства да заинтригувам някой холивудски топ-продуцент да направи филм по това произведение. Потенциалът му е на масивен световен хит с общочовешко, разбираемо за всички послание. Не би могла да съществува по-голяма реклама на България и българската култура от един такъв филм.
Вместо това днес никой не знае кой е Павел Спасов... и всички се сърдят „ама защо този Вазов?’.
... За ТВ зрителите шоуто „Голямото четене” приключи. За истинските читатели голямото четене едва сега започва.
Публикации
