вторник, 12 май 2009 г.

We Will Survive: Igudesman & Joo + Kremer & Kremerata

Не знам откъде ги вади тези клипове Аспарух, обаче са смайващи…

По-тре-са-ва-що!

понеделник, 11 май 2009 г.

Какво ще свирят Депеш Мод в София?


Както е известно, световното турне на Депеш Мод "Tour Of The Universe", част от което е концертът им в София на 18 май, започва/започна в Тел Авив, Израел на 10 май.

Ето и сет-листа на групата от концерта в Израел снощи:

1. Esque
2. In Chains
3. Wrong
4. Hole To Feed
5. Walking In My Shoes
6. I’ts No Good
7. A Question Of Time
8. Precious
9. Fly On The Windscreen
10. Jezebel
11. A Question Of Lust
12. Come Back
13. Peace
14. In Your Room
15. I Feel You
16. In Sympathy
17. Enjoy The Silence
18. Never Let Me Down Again

19. Happy Birthday Dave
20. Stripped
21. Master And Servant
22. Strangelove

23. Personal Jesus
24. Waiting For The Night

(източник)

Най-вероятно това са песните, които групата ще изпълни и в София - с възможни минимални промени.

Утре Депеш Мод ще свирят в Атина, в четвъртък - в Истанбул, а в петък - в Букурещ.

Преди концерта в София групата има два почивни дни, след него - още един, така че очакваме да се позадържи на българска територия. С други думи - всякакви изненади са възможни. 

понеделник, 4 май 2009 г.

Hey, Mr. DJ!


В сряда бях на FHM-парти в пиано бар „Биг Епъл”. Заведението е отлично – има си всичко, а луксът е видим, без да е крещящ или снобски. Певицата Боряна е перфектна, а бендът е страшен и отлично озвучен, но е малко силно за моя вкус. Иначе репертоарът им е безукорно изискан – соул, блус и производните им до Оейзис и Алиша Кийс в двете крайности. Имаше и много добър MC.

Партито, което ще го бъде всяка последна сряда на месеца, мина в чудесна атмосфера – забавно и неформално. Въпреки щъкащите наоколо ВИП-ове, хората се забавляваха непринудено. Ако новият главен на FHM Жоро Неделчев успее да запази този му дух и занапред, ще му стисна ръката. Въобще, препоръчвам и мястото, и партито с двете си ръце. За цените обаче не ме питайте - и аз не попитах, благодарение на списанието.

По някое време Жоро, с когото се знаем от години, но не сме чак близки, ме пита къде съм работил като DJ.

Това е любимият ми противен въпрос. Никога не знам какво да отговоря, понеже съм работил къде ли не и кога ли не и си нямам идея кое точно място по кое време е достатъчно известно за питащия, за да го впечатли. Затова обикновено отговарям, че съм работил в чужбина, както и на много места в София (като например се е случвало да напълня и „Ялта”) и из цяла България – от Видин до Ямбол и от Петрич до Силистра. Това не казва много, но поне би трябвало да даде на питащия идея, че не съм хванат в гората (някои питащи питат именно защото са убедени в последното).

Почесвайки се замислено, се сетих, че съм работил даже и в същия този „Биг Епъл”, който днес е част от комплекса „Син Сити”, но някога беше един огромен, шикозен за времето си мегаклуб на име „Скай клуб”. Тук се запознах за пръв път с Кембъла, който току що бе дошъл в София. Иначе работехме двамата с майната Стоян Стоянов (DJ Хепи Файн, който после стана 10-ти на световния DMC шампионат заедно със Стивън и Ефо) на едни стари грамофони Citronic, които за нищо не ставаха. Собствениците трябваше уж да купуват и плочи, но не ебаваха и имаше къмто 30 и то доста стари заглавия. Освен на „Тути-фрути” шоутата, купон там не ставаше, а и всяка вечер комшиите се оплакваха от силния звук. Накрая собствениците осъзнаха, че нямат нужда от DJ, които да пускат тихичка музика като радио на редките посетители и ни изгониха.

Това ме наведе на мисълта, че е добре да направя един пост, в който да изредя поне основните места, в които съм работил като DJ след 1990-та. Това би бил един дълъг дори по моите стандарти пост, затова ми хрумна, че може само хронологично да изброя по-важните места или местата, където съм работил повече. Разбира се, всяко от тях е една отделна история (често и няколко истории), така че насетне мога да пускам и постове с по няколко изречения за клубовете и историите.

Ето го „краткият” списък:

1991 - Ритъм (дискотеката, не изданието), Сириус, Чикаго; 
1992 – Сириус, Чикаго, Скай клуб, Джъмбо;
1993 – Чикаго, по няколко седмици в клубове в Русе, Плевен, Казанлък;
1994 – едно лято в Ларнака (Кипър), две седмици във Видин, Чикаго;
1995-96 – малко участия (повечето епизодични), едноседмично турне в Македония, бившия младежки дом в Надежда (клуб нам си кой, забравил съм му вече името дори);
1997 – Мерилин;
1998 – Мерилин, Сириус, еднократно гостуване в един хаус клуб в Истанбул (Турция) – “Hyper Club”;
1999 – Мерилин, Стъргалото;
2005-06 – клуб Ретро (Видин).

Както е видно, с настъплението на чалгата и мутрите, които завзеха всички клубове и дискотеки в средата на 90-те, започнах все по-трудно да си намирам работа, макар да миксирах перфектно с дискове и с един от първите в БГ DJ плеъри на “Denon”. Затова избягах в чужбина за кратко.

През 1996-98 и работата в радио „FM+” ми пречеше сериозно. От 1999-та нататък пък кариерата ми в уеб и по-късно в ТВ изстискваше всичко от времето и силите ми и постепенно загубих контакт със средите в DJ бранша.

Принудителното ми „пенсиониране” по семейни причини във Видин обаче съвпадна с отварянето на един истински клуб там, та поне успях отново да вляза в час, докато го имаше.

После счупих крак и за година излязох изобщо от строя, после пак се върнах в София и пак в уеб и така до днес.

Като ме хванат дяволите, отварям „Трактор”-а и почвам да миксирам я ретро, я хаус или да правя ремикси на Жо Дасен върху луупове от Гибсън Брадърс. И тайно мечтая да си направя постоянно парти веднъж седмично в някой клуб – не задължително голям или ретро... 

сряда, 22 април 2009 г.

Akai MPD

Аспарух направо ме уби с неговия ханг - нов акустичен инструмент. Следва да се отбележи обаче, че този тип Данте Бучи е просто виртуозен музикант. На каквото и да свиреше, той все щеше да е перфектен - има техника, има суинг, има талант. Очевидно има и акъл - още един виртуозен изпълнител на виолончело или на перкусии трудно би трогнал света. Докато виртуозен изпълнител на уникален инструмент - е, това и за шоуто на Джей Лено би вървяло.

Аспарух може и да знае, но вие по-вероятно не знаете това, което демонстрирам тук в отговор на неговия ханг. Akai MPD е уникален инструмент, потомък на 30-годишната еволюция на семплери, секуенсъри и бог знае още какви електронни изчадия. Той хем не е точно музикален инструмент, хем е повече от това, хем е нещо друго, качествено ново и различно. Не знам как да го обясня, но май най-добре се разбира какво е, като гледате как го използва някой, който наистина умее. Най-горният клип е изпълнение на живо на цялостна композиция. Този по-долу пък показва същият изпълнител, който не свири нещо определено, а демонстрира възможностите на джаджата.

Но това не е всичко. Какво точно можете да правите с Akai MPD, зависи единствено от креативността ви. Вероятно най-известният изпълнител на Akai MPD в "Ю Тюб" е DJ Фелипе Карвайо. За 2-3 години пичът е напляскъл десетки свои изпълнения там - можете да се кефите колкото ви сърце иска. Предлагам ви само едно от тях, демонстриращо напълно различен подход от музикантския такъв на Еквалибрум. Един DJ с Akai MPD може да направи много нещо от Дайър Стрейтс, Менделсон и прост 8-битов звук от стара аркадна игра:)

   

сряда, 25 март 2009 г.

Гоооолямото четене


... Блог само за музика ли? Като е тръгнало, нека да поговорим и за книги.


Всички са шокирани от „Голямото четене” и „Под игото” на Вазов като номер 1 в него. А колегата Христо Блажев даже предлага: „Нека прегласуваме "Голямото четене", щом сме недоволни...”. Ами дадено.

Ако трябва да класирам само тези 12 и то - само четените от мен - то моят топ би бил:

1. Малкият принц. И аз съм дълбоко изненадан от себе си, но тази книга има неудържима мъдрост и магия. Вечна книга - за всичко, за всеки, винаги.

2.Време разделно. Много спорна, но както мнозина казват - с огромни художествени достойнства. Това е просто потресаващо добър роман, от световна класа. Каквито и задръжки да имам, мен специално той ме хваща и то много силно, разтърсващо. Катарзис. Заканил съм се, че ще гледам за пореден път и филма. И определено ще. За мен това е най-добрият БГ филм на всички времена, а имаме поне 5-6 разкошни филма, които биха му съперничели за тази титла. 

3.Сто години самота. Изумителен и невъобразим епос, колосално произведение на един много велик и страхотно обичан от мен автор. Това е Литературата - като изкуство - с главно Л. Маркес е литературна супернова – ако ми позволите сравнението, той се откроява като кървава диря върху белия сняг на световната литература...
 
4.Под игото. Дойдохме си на думата. Тук отново съм изненадан от собствения си избор. Не харесвам Вазов, не харесвам и „Под игото”, не бих го препрочел никога повече. Архаичен език, спорни художествени достойнства... НО! Каквото и да кажа против, осъзнавам, че "Под игото" просто ме дефинира като българин. Този роман е част от идентичността ми (същото е до голяма степен и с „Време разделно”). Искам, не искам - това съм аз, моят род и моята история, моята памет. И ей богу, това го казва човек, който не е националист и дори не е патриот... Излиза, че тогава избирането на „Под игото” за номер едно е напълно оправдано - това сме ние, българите и нищо друго не ни изразява по-пълно. И недоволството срещу този избор е пак също толкова оправдано - ами това не е особено добър роман, стар, прекалено локален като тематика, тривиален, разкрива провинциалния ни вкус и комплексите ни и прочее. Е, така е. Но такива сме си. Нормално е да не се харесаме като се видим в огледалото и да протестираме бурно срещу отражението:) )

5. Пътеводител на галактическия стопаджия. Тази книга пък ни разкрива като космополити - доколкото изобщо сме такива. Разкошна, класическа книга, велик автор, тънък хумор и сатира, вечни послания. Би трябвало е да далеч по-напред в предпочитанията ми, но ме дразни самоцелният ексцентризъм на Дъглас Адамс и събратята му по перо като Пратчет например. Съчиненията им са литературно и сюжетно нескопосни, дървени творения-самоделки на (казано с добро чувство) неграмотници - лично мога да напиша 10 такива и всичките ще са по-добри от техните. Липсва ми обаче талантът им, за да струват моите нещо:) Докато за разлика от мен Адамс, Пратчет и прочее са изключителни, признати таланти, които не поставяме под въпрос. Но това е единствената - според мен - причина да са изобщо популярни писатели – талантът им.

6. Майсторът и Маргарита. Би трябвало тази книга да е много високо в личните ми предпочитания... но не е. Обичам Булгаков - страхотен е, неподражаем. Какъв език, каква композиция, какъв блестящ интелект... Обаче „Майсторът...” е толкова много арт, толкова мащабно и многопластово произведение, че, страхувам се, не съм разбрал и 5% от него. Просто не е лъжица за моята уста и за моите интелектуални възможности. Ако беше сборник от (леко) свързани разкази, сигурно щях да съм във възторг. Обаче сега и така... просто не го разбирам, уви.

Накрая - ако ми позволите - няколко забележки и по не-четените от мен книги. 

„Граф Монте Кристо” съм гледал като филм. Това е старомодна, безинтересна и детска история, скучна дори за деца от миналия век. Не бих я сложил не в първите 12, а изобщо в първите 100 - тя е остра проява на лош вкус. Извинете, вие имате ли представа каква лавина от по-добри книги съм изчел?!

„Властелинът на пръстените” ми е скучен - с мъка издържах до 20-та страница, а на първата част от филма едва не заспах (другите така и не гледах). Детска радост, но не възразявам, че на хората им харесва. Поне проявяват вкус.

Стайнбек не съм чел. Сигурно защото си падам литературен пънк (или пън, знам ли) - когато всички в хор твърдят, че нещо е класика, аз пък няма да го прочета.

Именно тъпият ми инат е единствената причина досега да не съм прочел „Осъдени души” и „Тютюн”. Съдейки по личните ми вкусове и по отзиви, те определено биха ми харесали. Подозирам, че може да е същото и с „Железният светилник”.

Няма да коментирам кои са липсващите мои книги от световната литература в тази 12-ка. Аз не си представям селекция, в която няма поне томче разкази на Чехов, „Дългото сбогуване” на Чандлър, „Фондацията” на Азимов, поне някое произведение на ослепително гениалния футуролог Станислав Лем, отчаяната романтика на Бредбъри в „Марсиански хроники”, меката човечност на Саймък - в „Междинна станция”, „Отново и отново” или поне „Всичко живо е трева”, и още, и още, толкова много още... От първите 100 произведения, селектрани в „Голямото четене”, не бих оставил и 5 дори.

А за българската литература? Срам и позор. Елин Пелин е селски писател, да – щото така го учим в училище. А че е автор на убийствено добро фентъзи – на световно ниво! - като „Ян Бибиян” и „Ян Бибиян на Луната” - в училище няма да се сетят да ви кажат. Впрочем, първата от двете книги е написана дори преди „Властелинът...” на Толкин! А колко от вас знаят, че в центъра на София има дори паметник на фентъзи герой – на въпросния Ян Бибиян?...Толкова по въпроса за селския писател. Който впрочем е блестящ стилист. Авторите на учебниците по литература са тиквеници и заслужават да бъдат разстреляни публично. 

А Йовков, а Хайтов, а поне „Хайка за вълци” на Ивайло Петров? Може да е всякакъв този роман, обаче е Български с голямо Б – отразява трагичната съдба на българина със силата на исторически документ, точно както „Под игото” и „Време разделно”. А литературата преди 9 септември 1944 г.? Светослав Минков не е оставил значим роман, обаце колцина от вас са чели разкошните му разкази?

Ще спомена и последната БГ книга, която прочетох.

Да ви говори нещо името Павел Спасов? Не, нали? Никога не бях го чувал. Веднага след 9 септември 1944 г. е обявен за проводник на германската фашистка идеология и изключен от Съюза на българските писатели (заедно с други големи писатели като например Димитър Талев и Георги Константинов). Това практически слага край на кариерата му като писател. До края на живота си той се препитава предимно като преводач. Умира през 1980 г. Но кой е той?

Автор е на новелата „Греховната любов на зографа Захарий”. Драматизирана, тя е играна в много БГ театри и не слиза от репертоара им в продължение на десетилетия – включително и днес! Ето и любителски отзив от представлението, който намерих в нета: „"Греховната любов на зографа Захарий" гледах снощи....хареса ми,но актьорът накрая на последните може би 5-6 изречения се разплака много тъжно... и половината зала след него”. Доколкото знам, книгата пък е издавана 4 пъти до 1984, а последното й издание е от 100 000 екземпляра. Но историята... историята...

Не съм чел нищо на български, написано на по-красив език. Нищо по-романтично, по-трагично, по-българско. Признавам, че има поне няколко по-добри и по-велики БГ произведения, но това определено е сред върховете на родната ни литература – в топ-5, дори в топ-3. Най-красивата любовна история, която съм чел някога... най-хващащата... най-драматичната. Ако бях министър на културата, бих вложил всички усилия и достъпни ми средства да заинтригувам някой холивудски топ-продуцент да направи филм по това произведение. Потенциалът му е на масивен световен хит с общочовешко, разбираемо за всички послание. Не би могла да съществува по-голяма реклама на България и българската култура от един такъв филм.

Вместо това днес никой не знае кой е Павел Спасов... и всички се сърдят „ама защо този Вазов?’.

... За ТВ зрителите шоуто „Голямото четене” приключи. За истинските читатели голямото четене едва сега започва. 

понеделник, 23 март 2009 г.

I Always Wanted to Be a Gangster


Идеята беше този блог да е за музика. Обаче как да пренебрегна един такъв добър филм като този?!

"Винаги съм искал да бъда гангстер / J’ai toujours reve d’etre un gangster / I Always Wanted to Be a Gangster" е нова френска комедия, при това заснета в черно-бяло. Заглавието прехвърля към класическата реплика от гангстерската класика "Добри момчета" (Goodfellas) на Скорсезе. Съдържанието пък е нечовешка гавра с Тарантино и неговото "Криминале", което пък принципно си е гавра с гангстерските филми. А героите сякаш са взети от Уди Алън, но съм сигурен, че Уди Алън би убил, за да може да напише такъв удивително интелигентен сценарий.

Това са четири истории, обединени само от това, че по някакъв начин се случват във или около една крайпътна закусвалня извън Париж. Първата ни показва най-нещастният бандит в света, който се опитва да ограби въпросното заведение, обаче без пистолет.

Във втората имаме емо тийнейджърка, опитваща да се самоубие, която бива отвлечена от похитители за откуп. Това обаче са най-състрадателните похитители в историята на киното - за да не се самоубие детето, те му подаряват канарче. Двамата чакат да приберат откупа си на паркинга на заведението, но бащата на девойката така и не идва - на него просто не му пука за нея... Докато чакат обаче пред очите им се разиграва култова, абсолютно култова сцена-продължение на първата история.

Третата история започва в кенефа на заведението, където случайно се засичат след години двама музиканти. В последвалия разговор става дума за откраднати песни, откраднати жени и единият от тях решава, че сега е моментът да си отмъсти след толкова години...

В четвъртата история старци-разбойници нахълтват в болница с идеята да ликвидират бивш член на тяхната банда... или поне така изглежда отначало, защото истината се оказва друга. Изпили по бира в заведението, бившите крадци решават да си припомнят доброто старо време и да ограбят банка, която в миналото са обирали вече три пъти.

И всичкото това - на главата на току що постъпилата сервитьорка. Финалът е просто уникален и не си струва да ви развалям удоволствието, защото сценарият е абсолютен шедьовър. След края още дълго ще се смеете както на сцени-бисери на креативността, така и на епизодични, второстепенни истории или герои - като например съвестният готвач, който 15 години не е наказван за нищо и идва на работа дори след като срещу него е извършен драстичен опит за убийство:)

"Винаги съм искал да бъда гангстер" е отровно грозна сатира на днешното общество, подигравка с гангстерските филмови клишета и присмех над ретро вълната от носталгия по "едно време". Отчаяните й герои са толкова нещастни и объркани, че с лекота са готови да ограбят каквото и да е. Ако пък не стане, са готови и да започнат работа на същото място... Трансформацията от грабител/похитител в добър човек и после обратно им отнема точно две секунди и е единственото, което им остава, за да оцелеят в този жесток свят. Само си помислете колко абсурдно е това общество, което принуждава обикновените хора да станат престъпници и съответно престъпниците изведнъж се оказват необикновено мили, любезни и възпитани хора...

Кастингът на филма е перфектен. Anna Mouglalis е съвършена в ролята на сервитьорката, а Edouard Baer прави колосална роля като нещастния грабител, придавайки на образа си нотки на чаплиновска лирика и отчаяние. Поп звездите не са актьори, а истински френски поп звезди. Старците-разбойници пък са истински ветерани от едно време, предвождани от великия Жан Рошфор.

Филмът можеше да е 5-10 минути по-къс и някои от историите са оставени сякаш недовършени, но това не намалява удоволствието от гледането му. На фона на затъпяващата холивудска продукция и на жалки, безпомощни клишета, претендиращи за оригиналност като например прословутия "В Брюж", той е истинско откритие.

Ако смятате, че ранният Тарантино, братя Коен или дори "Дзифт" са добри, вижте "Винаги съм искал да бъда гангстер". Може би няма да ви хареса - за разлика от цитираните, това е интелектуална комедия - но поне можете да сте сигурни, че сте гледали нещо наистина стойностно. IMDB рейтинг - 7.3/10

Трейлър - http://www.youtube.com/watch?v=8aFXSWcH7lk (ироничен като самия филм; разбираем само за френскоговорящи).

Torrent - http://www.arenabg.com/details.php?id=5722f83b5f2811eafd0ca2f28530686543ca8201 (иска регистрация).

четвъртък, 5 март 2009 г.

L.A. Style - James Brown Is dead + Quadrophonia - The Wave Of The Future

Един страхотен торент в Замунда тези дни ми припомни няколко стари клубни класики от самото начало на 90-те. Майко моя!

Бях DJ в най-популярната дискотека в София през зимата на 91-92 г. - "Чикаго". Имаше поне още 2-3 по-големи или по-луксозни клуба по това време. Примерно елитната "Орбилукс", с която никой не можеше да се сравнява. Но такъв купон като в "Чикаго" нямаше никъде! 

В сравнително малкото помещение се тъпчеха по няколкостотин човека и ставаше нечовешко парти. Някъде към един след полунощ всичко живо обезумяваше. Всички бяха пияни и изкрейзили от кеф. Ако вече бях успял да им изпълня всички желания или да ги докарам до пълно омотване, понякога си позволявах в този миг да пусна нещо малко по-различно.

"James Brown Is dead" беше перфектният дразнител. Ама действаше бетер Продиджи, казвам ви (е, то тогава още нямаше Продиджи)! Абсурдното заглавие-рефрен плюс ултраагресивната музика бяха жестока гавра. При пускането му половината от тълпата побесняваше, лишена вече напълно от всякакви задръжки. Другата половина си сядаше объркана и недоволна. А двама-трима по-яки гъзари тръгваха да се катерят към кабината на DJ-ея, за да му потърсят гневно сметка какви са тия гадости, които пуска:) Последното завършваше или с бой, или с добър бакшиш:):):)

По това време терминът "техно" вече ни бе известен - от ъъъ, парчетата на Ту Ънлимитид. Рапърът там често само това и повтаряше - "техно, техно, техно". Сигурно оттам се е загнездило у широката публика и крайно неправилното впечатление що е то техно и що е "наше". Близо 20 години по-късно удивително много хора продължават да наричат с термина "техно" какъвто и да е вид електронна денс музика. Не само че те в 99% от случаите грешат, но и съм готов да се обзаложа, че поне половината от тях абсолютно никога дори не са чували истинско техно.

Ту Ънлимитид никога не са имали нищо общо с техното, разбира се. Но сега си давам сметка, че "James Brown Is dead" е било първото истинско техно, което сме пускали някога. Само че тогава го наричахме рейв. 

Интересното е, че и Ту Ънлимитид, и Ел Ей Стайл са холандци. Също както и друг класически рейв трепач от онова време - Куадрофония.

Ето тези вече дори не смеех да ги пускам, освен ако нямаше безкрайно малко хора (което в оная велика зима в "Чикаго" така и никога не се случи). Бяха твърде авангардни за разбиранията на публиката тогава... А те са си чист рейв, за никакво техно и дума не може да става.

Клипът на "James Brown Is dead" е безинтересен, за разлика от размазващата видео класика на Куадрофония в стил "Лудия Макс". Но ме изуми с това, че парчето на Ел Ей Стайл имало... текст! По наше време нямаше такава екстра, ние си пускахме инструментала и трошахме главите на хората с него (или те трошаха нашите, задето го пускаме - в по-редки случаи...).

Порових и видях, че наистина има текст в Уикипедия, но първият куплет не съвпада с това, което чувам аз. Порових още - и ето ви "истинският" текст. "Mass hysteria, this is techno /House is not my home but it rocks though" - ето, казвах ли ви аз, че е техно?!

Тогава много се чудехме защо тия хора така се ебават и то точно с Джеймс Браун, който си беше съвсем жив, здрав, прав и корав в ония години? Въобще не ми е хрумнало, че "Бащата на фънка" олицетворяваше диското, зародило се първоначално като музика на черните и именно от фънка.

Обявявайки го символично за мъртъв, групите от новото рейв поколение демонстративно скъсваха с всички музикални традиции, господствали дотогава в танцовата и в поп музиката. Музиката на бъдещето оттук нататък щеше да бъде изцяло електронна, без глас, понякога без мелодия, а само звук, понякога и звук дори нямаше да има, защото щяха да го заменят семпли, а понякога въобще и музика нямаше да има в нея. В последното и досега са убедени забележително много хора:) Но тогава не знаехме това.

"James Brown Is dead" така и не бе възприет от БГ аудиторията. Но по света стана култов трак. Само няколко месеца по-късно се появи ново техно-парче, което твърдеше "James Brown Is Still Alive". Авторите му (пак холандци) иронично се бяха нарекли Холи Нойз (Свещен шум). Ако не са ви били на първото парче, пуснете ли и второто, беше ви сигурно. Аз бях хитрец - пусках първото до половината и в сюблимния момент пусках само рефрена от второто. След това възможно най-бързо минавах на нещо друго, понеже...

Гаргарата стана пълна, когато няколко месеца по-късно се появи и трето парче - "Who The Fuck Is James Brown?" на Трауматик Стрес (още едно добре подбрано име и пак холандци). Е, това вече дори не съм го пускал, ама никога! Принудихте ме най-после - признах си!

Torrents (искат регистрация) - http://www.zamunda.net/browse.php?search=Turn+Up+The+Bass&cat=0&incldead=1

сряда, 4 март 2009 г.

Rockets - Galactica

Рокетс са футуристична група от края на 70-те и началото на 80-те, свиреща електронна музика подобно на Крафтверк например, но напълно непозната у нас.

Те излизаха на сцената в специални космически облекла и с обръснати глави, боядисани със сив металик (автомобилен лак... добре де, бронз), понеже само така можели да се свързват с космическия разум, а текстовете на песните им били продиктувани директно от извънземните... така твърдяха, хм.


Рокетс са и едни от първите, ако не и първите в света, използвали мощни лазери по време на концертите си през 70-те, докарвайки публиката до паника. Ето един типичен отзив на зрител от онова време: "Изведнъж от сцената бликнаха някакви невероятни зелени светлинни лъчи. Много хора се уплашиха, помислиха, че кацат марсианците".

Поради факта, че пропагандираха "упадъчна буржоазна култура", в България Рокетс бяха официално забранени - както почти всички западни изпълнители. Научих, че съществуват от критичните статии в списание ЛИК, което редовно оплюваше разни имена от западната поп музика, които иначе не можехме да чуем, понеже тук бяха забранени. Това беше и начин уж оплювайки нещо, поне да се спомене съществуването му, разбира се. Ей такава беше двойнствеността и лицемерието на епохата:)

"Галактика" е най-известният им хит, който като ученик чух по сръбското радио. В началото на 80-те успях да си запиша и цял албум:) През 90-те изрових и техен сборен пиратски диск:) Преди 3 години обаче попаднах на сравнително пълна тяхна дискография в интернет. Неизвестният фен-благодетел беше добавил и текстовете на всички парчета, за огромно мое удоволствие.

Ето такива неща ме карат да обичам интернет и да вярвам, че все пак има някакъв прогрес, мамка му:) Интернет е съвременната Александрийска библиотека на модерния свят и културното му значение е неоценимо. Пиратство ли?! Т. нар. пиратство обогатява! Благодарение на него днес Рокетс са едва ли не по-популярни отколкото някога са били докато групата съществуваше - членовете им правят трибют-концерти, юбилейно турне, има формация, която свири само техни кавъри, феновете им правят форуми за групата и противно на всякакви авторски права качват в ЮТюб всяко късче оцеляло видео от онова време.

А идиоти-ентусиасти като мен дори превеждат техни текстове. Които се оказаха доста интересни, впрочем.

Galactica

It's been a long time since I watched from the stars
All the way down, as I travelled in time
Full speed ahead as I passed over Mars
I saw the Earth I knew it was time
Space map appeared on the video screen
The rising sun illuminates the scene
Crossing the sky, flying outta sight
Faster than light
That is how it all began
Life form detector is perfectly still
My computers they're all memorising
Countdown has ceased, power level is nil
The light is green for immediate landing
I have touched down, without any sound
No life around
That is how it all began
Galactica
Now the time is right for change

I was designed in a robotic way
I am programmed to help the human race
I speak your language and I've come today
To solve the problems you've now got to face
You used to crawl
You had lost your soul
Poor manking, now the time is right for change
Galactica
Now you've got to play the game

Message to you
From the robotic race
Hear the rockets
Preach our case

Galactica
Now the time is right for change
Galactica (Ad Libitum)

Галактика

Беше отдавна, когато гледах от звездите
надолу, пътувайки във времето
с пълна скорост минах край Марс
видях Земята и разбрах, че е време
космическата карта се появи на екрана
а изгряващото слънце заливаше сцената
прекосих небето, летейки невидим
по-бърз от светлината дори
така започна всичко
детекторът за живот бе напълно тих
компютрите ми запомняха всичко
броенето бе спряло, мощността бе на нула
свети зелено за незабавно кацане
приземих се без да издам дори звук
наоколо няма живот
така започна всичко
Галактика
сега е време, удобно за промяна

Аз бях създаден робот
програмиран да помага на човешката раса
говоря вашия език и дойдох днес
да реша проблемите, с които се сблъсквате
вие пълзяхте
загубили бяхте
душите си
бедно човечество, сега е време, удобно за промяна
Галактика
сега е време да се намесиш

Призив към вас 
от расата на роботите
чуйте Рокетс 
проповядвайте нашето послание 

Галактика
сега е време, удобно за промяна
Галактика (ad libitum) 

Torrent (5 класически албума, включително "Galaxy" (1980)) - http://thepiratebay.org/torrent/4633269/Rockets_(Space-Rock_Disco)_Essential_Works_1976-1982_-_5_Albums_

неделя, 1 март 2009 г.

Проблем с торенти


Преди месеци изведнъж ми се появи странен проблем - несъвместимост между торент клиента ми и браузъра. Ако браузърът работи, торентите не вървят. Ако пък съм пуснал торентите първо, браузърът ми не отваря нито страница. Явно едното "ядеше" интернета на другото. 

Първият заподозрян беше любимата ми Opera. (Минутка за реклама - Opera is the best! Веднъж минете ли на нея, никога вече няма да се върнете даже на Firefox, за другите пък да не говорим.) Любима, любима, ама понякога има проблем с Java-та или флаша - примерно някои видеоклипове не вървят ден-два след всяка поредна актуализация на браузъра. (Факт - другите браузъри също имат проблем с тези две приложения, да не обясняваме сега защо, но го решават по-бързо или по-добре. Opera, засрамете се!).

Проверката с Firefox и IE обаче показа, че положението е същото и с тях - или торенти, или интернет. С облекчение освободих Opera-та от излишните си подозрения.

Вторият заподозрян беше BitComet-а ми. Ползвах версия 0.59 - докато други ъпгрейдват версиите си, аз отдавна даунгрейднах моята до максимално разумното. И това няма да обяснявам надълго защо - всяка по-нова версия е все по-лоша, по-тежка, по-претрупана, по-комерсиализирана, че и спайуер има вече. (Послушайте ме и минете на най-старата достъпна ви версия, която работи стабилно - няма да съжалявате.) Е, добре, ама сигурно все пак клиентът ми е гръмнал накрая или нещо са пипнали в торент стандартите. Изпробвах няколко по-нови версии, включително една над 1.0 - пълен ад и без ефект. Минах на 0.70. 

Следващият заподозрян беше интернет доставчикът ми. Някои доставчици негласно поставят ограничение на броя едновременни конекции на всеки абонат. Това саботира основно торентите ви, които вървят бавно, иначе интернет си имате. Параноично допуснах, че това може да е постигнато тихомълком споразумение между ония паразити, дето все реват за т. нар. авторски права, от една страна и някой и друг доставчик, от друга. Или че доставчикът ми просто някак ми филтрира или ограничава конекциите само на международния трафик (нали е скъп), понеже аз дърпам основно оттам.

За проверка спрях всички торенти от чужди тракери - смешно глупава мярка, ако се замислите как всъщност работи торент технологията, но има някаква бегла логика в това, че с нея торент-трафикът от чужбина най-малкото ще понамалее. Ефект - никакъв: торент-трафикът от чужбина намаля, дефектът обаче остана. За проба пингнах и няколко чужди дестинации - скоростта дотам и за качване, и за сваляне си беше нормална.

При следващото плащане на сметката в офиса на доставчика сурово попитах слагат ли ограничение на броя конекции. Отрекоха категорично, но се замислиха. На другия ден скоростта на торентите ми изведнъж подозрително литна. Ахааа, хванах ли ви!, възтържествувах аз. Обаче скоростта литна, но дефектът си остана. Доставчикът просто увеличил двойно скоростта - на всички клиенти, не само на мен, както разбрах няколко дни по-късно. Напоследък не ни беше радвал с тази екстра, та бях забравил за нея...

С увеличената скорост забелязах, че торентите ми и не работят както преди. Закачват се и започват да теглят бясно (това от прясно увеличената скорост). След което по някое време скоростта пада и торентът "увисва" - или едва църцори, или въобще спира, макар да не е изтеглен докрай. Като се изтегли, вместо да започне сийдване, той не може да се свърже с тракера. И изобщо, сийдването е символично - час-два след включването на торент-клиента той "се уморява" и нито тегли, нито подава каквото и да е (интернет за браузъра обаче все така няма). Ако рестартираш клиента, той отначало оживява, но после все така бързо му доскучава и заебава цялатa тая досадна работа с торентите...

Бахммааму, квото и да са измислили, тоя път е бая ефективно, казах си. Никакво човъркане в настройките на торента или замяната му с uTorrent не свърши работа. И си заживях по тоя тегав начин - или бразузваш, или теглиш торенти. Адски неудобно.

До тази седмица.

Оня ден обаче попаднах в Свежо на ето този пач. (Не можах да намеря материала в Свежо.нет, който казваше малко повече по темата, сори.) Предназначен е за uTorrent, но всъщност върши работа явно за всякакви торент клиенти, тъй като проблемът въобще не е в клиента. Пачът е... за Windows.

Проблемът се оказа в онези мили хора от Microsoft. В някой от редовните (секюрити, а?) ъпдейти на Windows SP2, които получавате доброзорлем, е имплементирана мярка, която ограничава отворените TCP портове и конекции на компютъра ви до 10 броя. Резултатът е - интернет имате, обаче торентите... хмммм.

Интересното е, че не заподозрях Windows-а, макар да бях преинсталирал няколко седмици преди да се появи проблемът. Първо, старият ми XP нямаше такъв проблем, макар съвестно да му позволявах да се ъпгрейдва. Новият XP пък, който качих, отначало не създаваше проблеми, освен че непрекъснато искаше да тегли нови и нови ъпдейти. На ти сега ъпдейти... 

Така че, ако имате подобен проблем, просто теглете и инсталирайте пача. Той само увеличава въпоросните портове на 50 броя (или повече), това е всичко, което прави. Но ви е предостатъчно дори ако теглите n-стотин торента едновремено. При инсталацията Windows-а реве, та се къса и спори: "Не искаш да направиш това бе, не искаш, казвам ти, откажи се и не пипай там, ще стане страшно!", обаче не му обръщайте внимание и смело пачвайте. Наистина става страшно - обаче когато вярваш на Microsoft и други подобни пирати с бели якички.

Казвам аз, че Vista няма да сложа никога в живота си, щото Microsoft вграждат в нея софтуер, който НАРОЧНО прецаква качеството на аудио и видеофайловете ви, ако не са "лицензирани".

Казвам аз, че Гугъл от поне година НЕ изкарва всички резултати от търсенето. Че е най-големият нарушител на т. нар. "авторски права", ако четем закона, но че никой не смее да го съди, защото зад него фактически седят ЦРУ и АНС, от бивши служители на които той си набираше кадрите в началните години. Че години наред и подред безапелационно получава наградата за най-непрозрачна организация в интернет (на EFF беше май тази "награда").

Казвам аз, че Фейсбук никога няма да използвам. А ако все пак се наложи, то имам 4 профила и нито един от тях не е истински, защото трябва да си луд да си дадеш личната информация на Фейсбук.

А средният потребител ме гледа съжалително и си вика: "Ей, тоя чичка много е изтрещял, бе!"...   

понеделник, 23 февруари 2009 г.

So 80's


Живея на 5-те кюшета.

Излизам от вкъщи и виждам афиш за концерт на Мадона в София през август.

Правя още няколко крачки и по-надолу виждам билборд за концерт на Депеш Мод през май.

Разгеле, викам си, 80-те най-после дойдоха в България...

петък, 13 февруари 2009 г.

Kraftwerk - Musique Non-Stop

Тъжната вест дойде в първите дни на 2009-та - Флориан Шнайдер, един от двамата останали основатели на Крафтверк, напуска групата след около 40 години сътрудничество с Ралф Хютер и занапред ще работи върху собствена музикална продукция. "Дали това е вече краят" на легендата Крафтверк - една група и едно приятелство, променили модерната музика поне колкото Бийтълс?

Нямам думи да опиша колко изпреварили времето си ми изглеждаха Крафтверк към 1980-та, когато бях малък. Парчета като "The Model" и особено "The Robots" идваха от бъдещето, в това бях сигурен. Нямаше такъв звук в достъпната ни тогава вселена, мда. Особено в социалистическата й част, особено пък в България. Имаше през 80-те някакви полулегални и други полунелегални студиа за записи, където срещу куп пари можеха да ти запишат на магнетофонни ролки (ленти) или касети и "западна" и дори нова музика. Но докато се появят те, и тези германци-роботи взеха, че спряха да издават албуми. След 1981-ва - нищо...

Чак през 1986-та излезе албумът им "Electric Cafe" (Wikipedia).  А той си беше малко разочароващ - по това време ехеее колко други интересни групи с електронен звук имаше.

Въпреки това, като видях същия албум в Унгарския културен център в София НА ПЛОЧА... не се замислих и миг дали да си го купя.  Е, а после Крафтверк въобще спряха да издават албуми с нова музика...

... до 2003-та. Един ден Ивайло Кицов ми даде да  ревюирам за списание "Ритъм" новия тогава "Tour de France Soundtracks" на диск и аз не му го върнах не помня колко месеца. Тогава бях сценарист на ТВ предаването "Мреж@та". Имах един умопомрачителен служебен лаптоп Compaq Pressario. Машината беше правена за музика и за музиканти, а дизайнът й беше неописуем - такова бижу не бях виждал нито преди, нито след това; Apple ряпа да ядат. Все едно я бях свил от някой извънземен звездолет - приличаше на джаджа от "Междузвездни войни".

Та пъхнах аз диска на Крафтверк в лаптопа и забравих да го извадя оттам n на брой месеца. Пътуването от вкъщи до офиса ми отнемаше поне 45 минути. Преди да изляза просто слагах слушалките и ги включвах в лаптопа, който кротичко си седеше в чантата - и готово, ползвах го като плейър. Слушах "Tour de France Soundtracks" до скъсване. Ето ТОВА вече беше музика, ТОВА беше ЗВУК!

Но ако някой ми беше казал, че 2 години по-късно ще интервюирам лично Крафтверк... Не че вече не бях интервюирал куп световни знаменитости, включително мои музикални кумири. Това си беше част от работата ми на музикален журналист. Обаче точно Крафтверк... Хе-хе, че тези пичове не даваха интервюта от 30 години насам, нямаха официални снимки от края на 70-те (в няколкото такива поставяха манекени вместо живите музиканти), правеха едва по 5 концерта годишно. И все пак стана, случи се...

Какво обаче ще стане оттук нататък с Крафтверк? Един от тях се поклони и каза ауфвидерзеен на публиката. Имат ли другите още бъдеще в себе си или беше дотук - и остават като част от миналото? Не знам. Музиката обаче остава завинаги. Те самите са го казали - Music non stop...

За Крафтверк, за концерта им в България и интервюто ми с тях - тук.

Клипът пък е от лайв DVD-то "Minimum-Maximum". Ревюто ми на DVD-то е тук.

Torrents: "Minimum-Maximum" - DVD-1, DVD-2, Audio CD.        

понеделник, 2 февруари 2009 г.

Supermax - Number One In My Heart

Супермакс действително са номер едно в сърцето ми. А Курт Хауенщайн е измислил музиката изобщо - в това вярвам най-искрено и ако не искате да ви изнеса двучасова лекция по въпроса, никога не подлагайте това ми мнение под съмнение.

Затова още по-парадоксално е, че точно тази песен е неоткриваема извън "Ю Тюб". Няма я в никой редови албум на групата, няма я в сборните, преработените и пиратските албуми на Супермакс, нито в торенти... абе, никъде.

Излиза през 1984-та единствено на сингъл/макси сингъл. Няколко бройки от тях се предлагат по различни сайтове от колекционери на винил, като цената варира широко и в един от случаите беше даже малко над 200$. Ех, някой ден като забогатея...

Дотогава имаме само това триминутно видео от някакво ТВ шоу, което е включено и в DVD антологията на Супермакс.

Нямам специален спомен от тази песен. Бях в казармата, когато излезе, истински късмет е, че въобще я чух тогава. Беше велика... но аз мисля така за всички парчета на Супермакс.

Минаха години. Не помня точно, може да е било 1998-ма или 2001-ва или пък някоя от годините между тях. Тогава живеех в Люлин. И един ден, както си минавам с осмицата покрай пазара в Люлин, гледам... Курт Хауенщайн! Очите ми щяха да изскочат от изумление.

Вярно, че той разви сериозна дейност в България в средата на 90-те. Смяташе съвсем сериозно да прави бизнес тук. Но после дойде Виденовата зима, нещата тук се скапаха и той изчезна. Последната ми информация беше, че живее на Канарските острови. Нерде Канарските острови, нерде пазара в Люлин...

Слязох веднага от трамвая и се вторачих от предпазливо разстояние в идола си. Курт беше в онова тежкарско кожено яке, което носеше през голяма част от 90-те. (Всъщност той цял живот носи различни екстравагантни черни кожени якета. Подозирам, че може би дори си ги прави сам - в едно интервю казваше, че обичал в свободното си време да си шие дрехите...) Придружаваше чернокожа девойка, за която по-късно разбрах, че е Бети Оноре.

Бети беше слабо известна около Слави Трифонов в годините преди шоуто му по БТВ, затова не я познавах. Курт прекара много години в България, а той, първо, си пада по чернокожи и, второ, е женкар. Бети беше станала жената до него, пееше и в Супермакс, когато той събираше групата за активна дейност. Пък Бети имала апартамент в Люлин... и така. 

Помотаха се малко по щандовете, като Курт зяпаше с любопитство и широко ухилен цялата ни цигания и ориенталщина, които видимо не разваляха доброто му настроение. Отби се на сергията с пиратски дискове, откъдето и аз купувах понякога и поразрови с интерес. Задържаха се на ъгъла на пазара, където Бети дълго разглежда някакви джапанки или може би сабо и накрая си ги купи, което накара Курт да се ухили още повече. После двамата се качиха на скромна черна кола с леко прикрита спортна агресивност (не видях марката) и отпрашиха - не към центъра, а към вътрешността на Люлин.

Не помня вече измислям ли си или някой ми каза по-късно, че Бети всъщност живеела в 6-ти или 5-ти Люлин (където и аз), но в противоположната му на мен част.

Звезди посред бял ден... 

Бай дъ уей, честит 60-ти (!) рожден ден на Курт - роден е на 14 януари, 1949-та.

Torrents - http://www.zamunda.net/details.php?id=132612&hit=1 (иска регистрация).

неделя, 1 февруари 2009 г.

Omega - Lena (Russian Winter)

Този блог е за музиката, която обичам. За късчета красота, изкуство, поезия. За групи, изпълнители, спомени и хора от далечни и по-близки времена. 

О, не - неслучайно първият пост в него е за група, носеща името Омега. Обичам иронията и контрастите. Обичам и Омега - една от най-любимите ми групи като ученик.


...

Беше 30 юни, датата помня точно. Годината - не: вероятно 1980-та. Беше много необичаен летен ден - тъмен, облачен, мрачен. Носеше някакво особено настроение, резониращо странно с приятната ми мисъл, че сме все още в началото на лятната ваканция.

Сигурно този резонанс ще да е бил причината да кривна към магазина за грамофонни плочи и сред кратко колебание да изляза оттам с 6 лв. по-малко (много пари тогава за момче в осми клас) и с един албум, чиято обложка човъркаше въображението ми от няколко седмици.



Нямате си дори бегла представа колко важна беше обложката за един албум, издаден на винилова грамофонна плоча... освен ако не сте живели в онези времена.

Тази показваше петима брадати пичове в странни бели дрехи, които някак навяваха асоциация с пътуване в космоса или в бъдещето. Тогава така си ги представяхме хората на бъдещето - целите в бяло, отвън и отвътре (това пак е ирония, четете между редовете). Такива бяха героите в "Седморката на Блейк", извънземната в "Мълчанието на доктор Ивънс", персонажите в неизвестния ми тогава сериал Space, който с ултра кеф гледах наскоро.

Тези пичове в бели дрехи стояха сред кълба от бял дим и зад гърба им се виждаше небесната полусфера с огромни и по-малки златни звезди на заден фон. Е, кажете ми, как бих могъл да не си купя този албум?! Аз бях изчел де що има публикувана и непубликувана научно-фантастична литература и бях (още съм) запален (отчаяно откачен е по-точното определение) сай фай фен.

За групата не знаех нищо. От плочата беше явно, че е унгарска, тоест - ще пеят на някакъв ужасен афганистански език. 

Нямаше и как да знам. По онова време в Българското радио цареше жестока цензура. Западни групи, стилове, песни и изпълнители почти не пускаха, въртяха българска, съветска и соц музика. Ама като казвам соц, това значи само соц - блудкава естрада. Примерно от унгарските изпълнители пускаха Юдит Сюч, Шаролта Залатнай и някакви други такива, дето пищяха щастливо в шансонен стил за любовта. Някакъв захаросан ад. Такова животно като унгарския рок например беше напълно забранено - даже не знаехме, че съществува.

Прибрах се в къщи, пуснах си плочата... и останах като треснат. Тя започваше с инструментално встъпление - 9-тата симфония на Бетовен, после някакви извънземни клавири и след това безумно яко соло на китара с нещо като метъл звук и Пинк Флойд звук едновремено. После следваше някаква умопомрачителна космическа балада, която бих харесал дори и само заради заглавието - "Небесен скитник". Третото парче беше "Лена - Руска зима" - звън на руска тройка, писък на вятър, вой на вълци, епичен мъжки хор, потресаващи космически хорър ефекти, все едно идваше не зимата, а смъртта с косата. И нататък албумът беше все така - много синтезатори, ефекти, неземни звуци и звукови пейзажи от прибои на океани по далечни планети, малко хард рок и малко метъл (ихааа - това беше ново за нас тогава! баси якото!), монументална музика за други звезди, галактики и времена. Накрая - финал, версия на интрото с още по-жестока китара и пак Бетовен.

Дотогава бях слушал Дийп Пърпъл (и бяха велики по мое мнение), малко Лед Цепелин (но не ги разбирах), малко Пинк Флойд (и те бяха велики за мен, но и тях не разбирах..), някакви откъслеци от Крафтверк, а Galactica на Рокетс тъкмо беше хит... по сръбските радиостанции. Баща ми беше домъкнал отнякъде няколко албума на Чеслав Ньемен и очите ми изхвърчаха от изумление, когато се опитах да ги слушам, но после тези албуми пак така мистериозно изчезнаха от вкъщи. Любимата ми група беше, разбира се, Супермакс, а те са доста електронни и "космически". Луд бях по Oxygene на Жан-Мишел Жар, но го нямах нито на плоча (че откъде?!), нито на запис. А и той беше страшен, ама нали, такова, не беше РОК. А това, хм, беше важно за мен тогава. 

Е, Омега бяха различни от всичко друго, което бях чул дотогава. Това беше направо дефиницията ми за музика (без да броим Супермакс, разбира се) - космически рок с елементи на арт и симфоник рок.

Омега всъщност са познати в България, но със своята песен "Gyongyhaju lany" - "Момичето с бисерните коси", известна още като "златният блус на Омега". Факт е, че наистина е златен - тази песен звучи класически както в психеделичния си оригинал от 1969-та (!), така и като кавър за Скорпиънс, които я изпълняват през 90-те под името White Dove, а и... като БГ чалга - "Батальонът се строява" на (май) дуо Южен Вятър беше.

А сега дръжте се - Омега са създадени през... 1962 г.! Всъщност единствената по-известа и по-стара от тях група в света са Ролинг Стоунс, които им водят с година - създадени са през 1961-ва. И двете групи са живи и функциониращи към днешна дата - събират се на няколко години, записват албум и правят турне.

През 60-те групата пее чужди кавъри и е повлияна главно от Бийтълс и психеделичния рок. През 1968-ма идват първите им истински успехи - издават първия си албум и някак дори успяват да получат покана да свирят във Великобритания. За да мине всичко това през социалистическата цензура, групата плаща тежка цена - принудени са да сменят името си на Омега Ред Стар. Под това име свирят и издават албуми (включително в чужбина) няколко години.

Не си мислете, че западняците канят група от Източна Европа просто за да се посмеят на името й Червена звезда. Музиката на Омега още от първия албум е изключително силна, стилна и оригинална. Постепенно тя преминава от поп рок към прогресив рок. Музикалното развитие на унгарците е много бързо и в края на 60-те и ранните 70-те напомня това на Пинк Флойд. Не че точно тези две групи са измислили прогресив рока, но от днешна гледна точка те изглеждат най-авангардните и ранни негови представители.

През 70-те групата отново си има проблеми с цензурата. Албумът им "200 години след последната война" е записан, издаден и отпечатан на грамофонни плочи, след което преди да бъде пуснат в продажба е забранен и целият тираж е унищожен. По-късно обаче той е издаден в друга версия, включително в чужбина.

Всъщност дискографията на групата е доста объркана. Те са записвали албуми на няколко езика и в по няколко версии. В някои само езикът е английски, а музиката е същата, но други се различават като съдържание в унгарското или английското си издание. "Английските" им албуми са изпълнени с тежък акцент, който трудно се понася. Въпреки това, музиката им е толкова силна и новаторска, че още от началото на 70-те та до днес групата почти няма албум, който да не е издаден и в чужбина. Изненада - повечето са издадени в Германия от големия им фен, продуцентът Петер Хауке, който (бог да го поживи!) има пръст и в половината албуми на Супермакс, както и на други интересни изпълнители, като например Фалко и Тони Кери.

В средата на 70-те Омега се насочват към още по-новия тогава стил спейс рок. До края на 70-те те издават най-силните албуми в кариерата си, от които "Skyrover" (1978) (унгарското му име е "По звездния път") е най-добрият, а "Gammapolis" (1979) е най-популярният - 650 000 продадени копия само в Унгария! Той е и най-продаваният унгарски албум на всички времена.

През 80-те Омега се опитват да обновят стила си, но креативността на групата рязко спада. Реномето й е поддържано повече от чудовищните концерти и турнета, които прави. За тази група е нормално през някоя и друга година да пълни до пръсване с десетки хиляди фенове националния Непщадион в Будапеща или по-малкия Кишщадион. На един от тези концерти отиват героите от култовия унгарски филм "Плешивото куче" - единственият рок филм, прожектиран в Бг по соц време. Някои от тези концерти са издадени и на лайв албуми - като например двойния "Elo Omega Kisstadion '79".

Ако се поровите в YouTube, ще откриете много откъси от тези концерти, макар и повечето да са от по ново време. На някои от тях музикантите днес изглеждат като живи мумии, излезли от ковчега - подобно на Ролинг Стоунс, те отдавна са прехвърлили 60-те и външният им вид е леко плашещ, макар че свирят като за световно.

Особено интересни са записите от съвместния им концерт със Скорпиънс през септември, 1994 г. на Непщадион. На част от тях, докато Омега са сами на сцената, ясно се вижда библейският потоп, който се изсипва по средата на концерта над Будапеща. Вятърът, светкавиците и гръмотевиците надвиват спецефектите от шоуто, снимано впрочем и от камера, разположена на хеликоптер над стадиона - явно преди да го издуха оттам бурята. Техниците отчаяно се опитват да покрият апаратурата, а десетките хиляди мокри до кости зрители продължават упорито да седят, пляскат колкото могат и пеят с групата.

Иначе видеото на "Лена (Руска зима)", което ви избрах, е от концерт в гр. Дебрецен в доста нови времена (точната година не можах да установя). Част от оригиналните музиканти на групата тук са сменени поради старост или подкрепени от свежи дубльори.

Омега си остават не само най-добрата унгарска, но и най-голямата, най-значимата и най-известна по света група от соц. лагера изобщо. Вярно, не са печелили "Грами", за разлика от нашите ФСБ. Но като се замисля, и днес не мога да се сетя за по-ярък и по-добър представител на стила спейс рок - не в Унгария или Европа, а изобщо.

Накрая, докато рових из разни източници за групата, попаднах на една интересна снимка. На нея е същата тази бяла дреха на клавириста Ласло Бенкьо, с която е сниман на корицата на албума "Skyrover". Днес тя виси като ценен експонат в музей на унгарския рок в рок кафе в Будапеща. По стадионите, където пък са били съблекалните на музикантите, има заковани златни плочи с имената и датите на знаменитите им концерти.

Ние си нямаме група като Омега, но все пак имаме няколко легендарни и отлични за нашите възможности рок групи в миналото. Ще се погрижи ли някой да запази спомени, предмети и памет за нашата рок история? Хора като Димитър Воев, Петър Славов (ФСБ) и Чочо Владовски (Тангра) вече не са между нас. Няма ги вече Вили Казасян и Емил Димитров. Макар и несвързани с рока, в преклонна възраст са още хора-легенди като Димитър Йосифов, Лили Иванова... Тома Спространов, ако щете.

Ще направи ли някой нещо да им отдадем почит достойно и приживе? Или така нареченият министър на културата Стефан Данаилов ще продължи да дава парите ни на данъкоплатци за ПР кампании в полза на огромни чужди международни монополи (като печално известната инициатива "Пиратството ограбва") и ще се снима в предизборни клипове със стари трамваи между две халтури в чужбина?

Защото когато тези хора си отидат, ще цъкаме с език смутено и ще се споглеждаме виновно... или гневно, като видим че на погребението им евентуално е изпратил цветя президентът, който в момента ловува някъде по света екзотични рогати добитъци между две връчвания на ордени на известни родни олигарси.

Download - от Rapidshare: http://www.zona-musical.com/postt79030.html .

Torrents - в The Pirate Bay.